Влизаш в стаята на героя преди да е казал една дума и вече знаеш нещо за него. Чаша с недопито кафе от вчера, стол, обърнат към телевизора, книгите подредени по цвят, а не по автор. Няма снимки на стената. Никой не ти е обяснил, че този човек е самотен и подреден до степен на тревожност — просто си го видял. Декорът не е фон, на който се случва действието. Затова и най-силните декори изглеждат случайни: те приличат на живот, а не на витрина. Той е част от действието, която не говори, но се чете.
Затова художникът по декорите задава въпроси, които не са за красота. Какво има на масата и какво липсва? Къде е сложен столът? Кое е ново и кое е старо? Има ли следи от друг човек — втора чаша, обувки до вратата? Всяко от тези решения разказва за характера: какво цени, какво крие, какво е спрял да прави. Поради това художникът често знае повече за героя от сценариста: той трябва да измисли и онова, което не се казва. Костюмът работи по същия начин: показва статус, време и отношение към себе си — дали човекът се облича за другите, или за себе си.
Тези решения не се вземат самостоятелно. Добрите продукции ги обсъждат заедно с режисьора, оператора и актьора, защото цветът на стената променя цвета на лицето, а височината на масата променя позата. Има и практически ограничения: бюджет, локация, време. Поради това и в най-добрите филми декорът се променя с героя: стаята в началото и в края не е същата, дори когато мебелите са. Оттук и понякога най-силното решение е да се премахне нещо — празната стая казва повече от обзаведената, ако празнотата е на мястото, където е трябвало да има нещо.