Гледаш спирална галактика на снимка и виждаш красива структура. После научаваш, че тя се върти толкова бързо, че видимата ѝ материя не би трябвало да я държи заедно — звездите по края би трябвало да отлитат. Те не отлитат. Значи или законът за гравитацията работи различно в големи мащаби, или има маса, която не виждаме. Първото обяснение е по-драматично, второто е по-скучно и засега се приема по-често. Така се появява тъмната материя — не като откритие, а като сметка, която не излиза. Затова тя е име на сметка, която не излиза, преди да е име на вещество.
Доказателствата идват от няколко посоки. Кривите на въртене показват, че скоростта на звездите по периферията не спада така, както би трябвало, ако масата беше само видимата. Гравитационното лещиране показва пречупване на светлината, по-силно от очакваното за видимата маса. Струпванията на галактики се държат като системи с много повече вещество, отколкото свети. Три различни метода сочат едно и също, и точно това прави хипотезата трудна за отхвърляне. Ето защо хипотезата е силна не защото обяснява всичко, а защото три независими метода я подкрепят. Ето защо е важно да се пита кои методи сочат едно и също.
Тя обаче има неудобство: никой не знае от какво е направена. Частиците, които се предполагат, не взаимодействат със светлината и почти не взаимодействат една с друга, затова не се виждат. Търсят ги в дълбоки подземни лаборатории и в ускорители, досега без резултат. Това не е провал на идеята; това е нормално състояние на наука, в която обектът е известен по ефекта си, а не по същността. Има и контрахипотези, които променят формулата на гравитацията, но те се справят по-зле с комбинацията от данни. Поради това липсата на пряко откритие не е същото като липса на обект.