Роботът прахосмукачка се движи из стаята, стига до кабела на лампата и спира. Не се поврежда — просто не знае какво да прави. На сто километра оттам, в завод, една ръка заварява една и съща точка на хиляда детайла с прецизност, недостижима за човек. Двете машини са от един и същи свят, но единият случай е успех, а другият — провал. Разликата не е в интелигентността. Затова успехът на робота зависи по-малко от него и повече от това кой е подредил стаята. Тя е в това дали средата е подредена за машината, или не е.
Роботът има три части и една обща задача. Сензорите му дават информация за света: камера, лазер, сила, ъгъл. Процесорът превръща тази информация в план — къде да отиде и какво да хване. Задвижването изпълнява плана с двигатели и механизми. И после всичко се повтаря, сто пъти в секунда, защото светът се променя, докато той се движи. Това е и причината грешка в един сензор да е по-опасна от грешка в плана. Този цикъл „усети, реши, действай“ е сърцето на всяка машина, която се движи сама.
Трудното не е да се помисли, а да се усети и да се хване. Това е контраинтуитивно, защото сме свикнали да смятаме мисленето за върха на сложността. За машината обратното е вярно: шахът е лесен, защото правилата са ясни, а вдигането на чаша е трудно, защото пръстите трябва да преценят тегло, триене, крехкост и ъгъл, без да счупят нещо. Човешката ръка е резултат от милиони години еволюция. Затова най-скъпата част от един робот често не е двигателят, а умението да не чупи нищо. Нейното копиране е по-скъпо от копирането на логика.