Традиционната селска къща се различава от градската по това, че е проектирана около производството. В двора всяка сграда има ясна функция: плевнята пази сеното, оборът — добитъка, хамбарът — зърното, зимникът — зеленчуци, вино и туршия, а сайвантът — колата и инструментите. Къщата е само една част от този комплекс. Затова и дворът не е градина, а работно пространство с утъпкана земя, чешма, корито за пране и място за косене на дърва.
Ориентацията е практическа. Стаите гледат на юг и на изток, за да получават слънце през зимата, а стрехата е широка, за да пази стената от летен пек и от дъжд. Прозорците са малки, защото стъклото е скъпо и защото топлината трябва да се пази. Огнището е открито и димът излиза през покрива или през комин; около него се готви в котле, а над него се суши месо. В по-богатите възрожденски къщи се появява отделна кухня и стая с дърворезбен таван.
Строителните техники зависят от геологията. В Добруджа и Тракия преобладава кирпичът — пръст, смесена със слама и изсушена на слънце; стените са дебели и топли, но искат честа поддръжка. В Родопите, Странджа и Балкана се строят с камък и дърво, а покривът е от каменни плочи, които издържат снега. По Черноморието къщите имат широки стрехи и дървени обшивки, а приземният етаж често е каменен, за да поема влагата. Всяка от тези техники е отговор на климат, материал и опасност.