Влизаш в готическа катедрала и първото нещо, което забелязваш, е, че стената почти липсва. Отстрани има огромни прозорци, през които влиза цветна светлина, а между тях остават само тънки каменни ребра. Поглеждаш нагоре и сводовете се събират на височина, която не изглежда възможна за камък. Тялото реагира преди мисълта: раменете се свиват, гласът се снишава, крачката става по-къса. Затова и усещането остава след като излезеш — то не е мисъл, а поза на тялото. Сградата те е поставила на мястото ти, без да използва нито една дума и без да има нужда от страж.
Техническият механизъм е елегантен. Римската арка е полукръгла и носи тежестта встрани, затова стената трябва да е дебела. Готическата арка е заострена: тя насочва силите по-вертикално и позволява по-висок свод. Ребрата събират тежестта на тавана в определени точки, а контрафорсите отвън я поемат и я прехвърлят в земята. Така стената се освобождава от носене и може да стане прозорец. Затова и най-добрите строители на готика са били и математици, и търговци на надежда. Всичко това е конструкция, но резултатът е богословие. Поради това и първото усещане е телесно, преди да е смислово.
Светлината влиза като аргумент. В готическата църква човек не влиза да чете, а да преживее: цветните витражи разказват истории без думи, високото пространство създава усещане за издигане, а тъмните ъгли — за тайна. Идеята е, че материалът трябва да изчезне и да остане само светлината. Поради това и сградата е устроена така, че да те води: от тъмния вход към осветения олтар, от ниското към високото, от тежкото към лекото. Ето защо музиката в такава сграда звучи различно: тя се движи в пространството, което архитектурата ѝ е оставила. Това е режисура с камък.