Заставаш пред редица колони и първото, което правиш, е да ги погледнеш отдолу нагоре. Изглеждат прави, леко разширени в основата, сякаш са живи. Ако обаче се доближиш и погледнеш по дължината им, ще видиш, че не са прави: всяка е леко извита навън, а ъгловите са по-дебели от останалите. Направили са го нарочно. За да изглежда една сграда права на око, тя трябва да бъде геометрично невярна. Затова храмът е и учебник по оптика, издълбан в мрамор преди да съществува думата за нея. Това е първият урок от гръцкия храм и той е по-скоро за човешкото възприятие, отколкото за камъка.
Тези корекции имат име и логика. Колоната се извива леко в средата, за да не изглежда вдлъбната, когато я гледаш отдалеч. Ъгловите колони се уголемяват, защото на фона на небето изглеждат по-тънки, отколкото са. Хоризонталните линии на стъпалата и фронтона също са леко извити, за да не увисват в очите. Всичко това е изчислено без компютри, с геометрия и с много наблюдение. Затова и днес архитектите правят макети и гледат сградата от разстояние, преди да я построят. Храмът е не само сграда, а и трактат за това как окото греши.
Втората причина за тези решения е политическа. Храмът не е частен дом, а обществено изречение за ред, мярка и съразмерност. Неговите пропорции са толкова последователни, че са станали стандарт за цялата западна архитектура — колони, фронтони, стъпала, симетрия. Когато по-късно някой строи съдебна палата или парламент с такива колони, той не копира религия, а заема езика на авторитета. Поради това и колоните пред една банка от деветнайсети век казват нещо не за Атина, а за желанието да изглеждаш като нея. Формата се разпространява по-бързо от вярата, която я е създала.