Влизаш в кръгла стая и вдигаш глава. Таванът е купол, в центъра му има отвор, през който влиза стълб светлина и се движи по стената, докато минава денят. Няма колони, няма ъгли, няма къде да спреш погледа. Пространството не изглежда построено, а изглежда като парче небе, което са затворили в камък. Точно това е задачата на купола и точно затова той е една от най-старите и най-упорити форми в архитектурата — не заради красота, а заради конкретен инженерен проблем. Затова и формата е оцеляла толкова дълго: тя не е мода, а решение на задача, която не се променя.
Проблемът е прост: как да покриеш голяма площ, без вътре да има подпори. Ако сложиш колони, пространството се разделя; ако сложиш плосък таван, той или е нисък, или е много тежък. Куполът решава това, като прехвърля тежестта по крива към пръстен в основата, а оттам — към стени или колони. Разликата е в това кой материал поема силите и колко дебела трябва да остане основата. Има няколко начина да се направи: с бетон, както в римския Пантеон, с пандантиви, както във византийската „Света София“, или с ребра и двойна обвивка, както в ренесансовите и бароковите църкви.
Пандантивите са особено елегантно решение. Това са сферични триъгълници, които прехвърлят кръга на купола върху квадратна основа, без да се губи пространство. Те позволяват куполът да застане върху четири стълба и така средата на сградата да остане напълно свободна. Затова византийският модел се разпространява толкова широко: той дава голямо централно пространство и едновременно с това е устойчив. Тъкмо затова в него няма тъмни ъгли: пространството е устроено така, че погледът да обиколи и да се върне в центъра. Техниката и символиката тук съвпадат напълно. Поради това и всеки купол е компромис между височина и тежест.