Влизаш в сградата на голяма институция и първото, което усещаш, не е миризмата, а височината. Таванът е на два етажа, колоните са от полиран камък, а гишето е в дъното, зад стъкло, на петнайсет метра от вратата. Докато извървиш тези метри, вече си разбрал, че си малък и че някой друг решава. Никой не ти е казал нищо. Сградата е свършила работата вместо служителите, преди те дори да са те погледнали. Затова е толкова трудно да се обжалва: няма документ, който да казва „тук човекът е по-малък“. Архитектурата е най-тихата форма на власт, защото не се обсъжда — просто се изживява.
Всяка сграда разпределя пространство и с това разпределя власт. Кой влиза от главния вход и кой от служебния? Кой чака прав и кой седи? Кой вижда кого и кой е скрит зад гишце? Колко е широка вратата, колко е висока дръжката, има ли рампа? Тези решения изглеждат технически, но те определят поведението на стотици хора всеки ден. Затова и промяната на един вход може да промени поведението на цяла институция, без никой да смени правилника. Именно затова една сграда е и програма: тя казва какво се очаква да правиш, без да го формулира като правило.
Държавните сгради са високи, защото височината говори за трайност и за йерархия; затворите са ниски и далеч, защото трябва да бъдат забравени. Банките строят мраморни зали, за да внушат сигурност, а социалните служби често приличат на чакалня в поликлиника — и това също е послание. Поради това и най-важните решения в една сграда се взимат, преди да е нарисувана първата стена. Никой архитект не пише в проекта „тук човекът трябва да се почувства незначителен“, но планът може да го постигне по-точно от всяка табела. Това е и причината входът да е политически въпрос.