Малкият град в България е наследник на пазарното селище. Преди Освобождението повечето от днешните градчета са били центрове на околните села: там е имало пазар, църква, училище, хан и занаятчийска чаршия. В събота и неделя селяните са идвали да продадат жито, сирене и добитък и да купят сол, желязо, плат и инструменти. Тази функция е давала на градчето смисъл и пари. Когато пазарът изчезне или се премести, градът губи причината си да съществува и започва да живее от администрацията си.
Железницата променя йерархията на тези градове. След 1878 година линиите свързват София с Пловдив, Бургас и Варна, а по-късно се появяват второстепенни линии към по-малките центрове. Град с гара расте, защото през него минават стоки и хора; град без гара остава настрана. Гарата става нов център — с складове, кантора и кафене, — а старата чаршия постепенно губи значение. Днес мнозинството от тези гари са спирки с две пейки, но в плановете на общините те все още се броят за предимство.
Социалистическата индустриализация дава на малките градове втори шанс. Държавата строи филиали на големи заводи, за да осигури работа извън големите центрове и да задържи населението. Появяват се нови квартали с блокове, голям универсален магазин, стадион и читалище с киносалон. Този модел работи, докато предприятията имат поръчки. След 1989 година част от тях се оказват нерентабилни и затварят, а общините остават с инфраструктура, която не могат да поддържат.