Бургас се появява на картата късно в сравнение с повечето черноморски градове. Античните центрове в района са Аполония (днес Созопол), Месемврия (Несебър) и Анхиало (Поморие), а Бургас остава малко пристанище с крепост, която пази прохода между морето и езерата. Османските документи го описват като селище с митница, хан и рибарски лодки. Това, което го прави важен по-късно, е не историята, а географията: дълбок залив, равен бряг и езера, които затварят достъпа от запад.
След 1878 година Бургас е част от Източна Румелия, а след Съединението — от България. Железопътната линия и пристанището превръщат малкия град в търговски център за Странджа, Сакар и Тракия. Извозват се жито, дървен материал, кожи и риба. В края на XIX век тук се заселват и бежанци от Тракия и Македония, които носят занаяти и работна ръка. Градът расте на решетка, но кварталите около пристанището остават тесни и смесени.
Индустриализацията през втората половина на XX век променя всичко. Нефтената рафинерия и химическият комбинат правят Бургас един от най-големите промишлени центрове в страната. Построяват се нови квартали за работниците — „Славейков“, „Меден рудник“, „Зорница“ — и градът достига стотици хиляди жители. Цената е тежка: въздухът мирише на нефт, езерата приемат отпадни води, а риболовът запада. Тези проблеми остават в паметта на поколения.