Пловдив е стар не защото има много стари сгради, а защото е обитаван непрекъснато. Тракийското селище на Небет тепе, македонският Филипопол, римският Тримонциум, османският Филибе и днешният град стоят на едно и също място. Тази непрекъснатост има цена: културният пласт е дебел, а всяко копаене за паркинг или основи открива нещо. Затова в центъра археологът е част от строителния екип, а не гостенин след него.
Античното наследство не е само туристическа атракция. Римският театър на Джендем тепе е вграден в градската тъкан и днес се използва за концерти и опера; стадионът на Домициан е частично разкрит и се намира под нивото на съвременния площад. Одеонът, термите и акведуктът показват, че градът е имал водоснабдяване и обществен живот в мащаб, който днес трудно си представяме. Тези обекти се нуждаят от постоянна грижа, защото са открити, а не защитени в музейна витрина.
Старият град е друга история. Той се оформя през XVIII и XIX век върху хълма, когато богати търговци строят къщи с еркери, стенописи и дърворезбени тавани. Балабановата къща, къщата на Хиндлиян и Етнографският музей са запазени именно защото са били достатъчно красиви, за да бъдат реставрирани, а не съборени. Днес обаче те са и обект на туристически натиск: автобуси спират наблизо, а групите минават през тесните улици, които не са правени за тях.