Античният град оставя най-трайния си отпечатък не в сградите, а в посоката на улиците. Римските градове по днешните български земи — Сердика, Филипопол, Одесос, Дуросторум — са строени по един и същ принцип: две главни улици се пресичат, около тях се подреждат форумът, термите, храмовете и търговските редове, а водопроводът влиза от планината. Този ред не е случаен. Той позволява бързо движение на войска, събиране на данък и снабдяване с вода, тоест градът е инструмент на управлението. Когато империята отслабва, стените се свиват, а пространството вътре в крепостта става по-скъпо — и градът се сгърчва до няколко хектара, запазвайки само най-важното.
Средновековният и османският град расте по друг закон — по закона на общността и на терена. Около джамията или църквата се образува махала, в която хората се познават и си делят чешмата, фурната и празника. Улицата не е чертана с линия, а се е получила от пътеките между дворовете; затова тя криволичи, стеснява се и понякога свършва в задънена стена. Чаршията е отделна логика: кожухарите, ковачите и търговците на плат се подреждат по занятие, защото така клиентът знае къде да отиде, а еснафът контролира цената и качеството. Пожарът е постоянен страх, защото градът е дървен, а водата е на чешмата, не в тръба.
След 1878 година държавата започва да мисли града като хигиенна и административна задача. Приемат се регулационни планове, които изправят улиците, определят ширина на булевардите, площади и линии за водопровод и канализация. Общината често няма пари и продава общински парцели, за да финансира настилката; така се появява и дългът към гражданите, чиито имоти попадат в новите улици. В края на XIX и началото на XX век в по-големите градове тръгват трамваи, електричество и първите обществени сгради по европейски образец: гара, баня, пазар, съд, читалище, театър. Градът става не само място за живеене, но и витрина на новата държава.