Жилищният въпрос определя българския град след Втората световна война. Промишлеността се разраства, селата се обезлюдяват, а градовете приемат стотици хиляди нови жители. Държавата решава проблема с индустриализация на строителството: вместо да се зида на място, елементите се произвеждат в завод и се сглобяват.
Първите едропанелни жилищни сгради в България са построени през 1958–1959 година в столичния квартал „Толстой“. Проектите са на Института за типизация и индустриализация на строителството. Това са опитни сгради — четириетажни, с малки панели, — но те доказват, че методът работи и че може да се приложи в голям мащаб.
През 1963 година е въведена номенклатурата Бс-2-63 за четири- и шестетажни сгради, с надлъжно междуосие 3,60 метра и напречно 5,10 метра. През 1965 година „Софпроект“ разработва Бс-VIII-Сф за осеметажни блокове в сеизмични райони; използва се до 1972 година. По тези серии се строят „Свобода“, „Дружба 1“, „Сухата река“, „Младост 1“, „Красна поляна“ и „Илинден“.
В страната работят 30 домостроителни комбинати до края на 80-те години, всеки със собствена номенклатура и собствена технология. Номенклатурата определя не само размерите на панелите, но и височината на етажа, вида на стаите и начина на свързване, така че всеки комбинат работи по собствен каталог. Заводът произвежда елементите, а строителната площадка се превръща в монтаж: кран, график, бригада. Скоростта е впечатляваща — един блок може да бъде вдигнат за месеци, а не за години.