След 9 септември 1944 година държавата става едноличен клиент на архитектурата. Бомбардировките са разрушили 12 657 сгради, жилищата са недостатъчни, а новата власт има нужда от сцени, на които да показва себе си. Първите години са белязани от възстановяване, но още в края на 40-те започва строителство с ясна политическа цел.
До средата на 50-те години официален стил е социалистическият реализъм. Той изисква симетрия, колонади, корнизи, пищни орнаменти и „национална форма“ — смесица от класика и фолклорни мотиви. Най-голямата творба на този стил е Партийният дом на площад „Независимост“. Строежът продължава шест години по проект на колектив с ръководител Пецо Златев и завършва през 1954 година; сградата заема около 40 хиляди квадратни метра и е облицована с коринтски ордерни форми.
Около нея се оформя ансамбълът на Ларгото. През 50-те години върху полуразрушени от бомбардировките постройки се издигат Министерският съвет, Президентството, ЦУМ и хотел „Балкан“. Площадът е с размери около 200 на 50 метра и е подреден така, че да създава перспектива към Партийния дом. Това е архитектура на протокола: тя не обслужва ежедневието, а церемонията.
Същият език се използва и при паметниците. Мавзолеят на Георги Димитров е построен за шест дни през 1949 година веднага след смъртта на лидера и се превръща в център на държавния ритуал. Паметникът на Съветската армия в Княжеската градина е строен от 1952 до 1954 година и е открит на 7 септември 1954 година. И двата обекта показват как скулптурата и архитектурата се сливат в едно послание.