Българският архитектурен модернизъм обхваща годините между края на Първата световна война и началото на 50-те. Той не е един стил, а поредица от опити да се отговори на новите изисквания: канцеларии, банки, училища, жилищни кооперации и промишлени сгради. Общата посока е една — по-малко орнамент, повече конструкция, светлина и ясна функция.
Пътят минава през сецесиона. Сградите от първото десетилетие — Халите на Наум Торбов от 1911 година, Минералната баня на Петко Момчилов и Йордан Миланов от 1913 — са богато украсени, с извити линии и растителни мотиви. След войната вкусът се променя: клиентите искат солидност и представителност, а архитектите започват да гледат към Виена, Мюнхен и Берлин, където функционализмът вече е наложен.
Най-ясната фигура на българския модернизъм е Иван Васильов, който работи в дълъг тандем с Димитър Цолов. Техните сгради са разпознаваеми: стоманобетонна конструкция, плоски покриви, гладки каменни фасади, симетрия без орнамент и внимателно изчислени пропорции. Българската народна банка, завършена през 1939 година, е най-чистият пример — масивна, затворена, без нито един декоративен детайл, който не носи конструктивна или композиционна функция.
До тях стои Никола Лазаров, автор на първоначалния проект за Съдебната палата. Сградата е замислена още в края на XIX век, международен конкурс е проведен през 1914 година, но строежът започва едва през 1929 година по преработен проект на Пенчо Койчев и завършва през 1940 година. Резултатът е монументален блок с осем нива, 640 помещения и осем вътрешни двора — класическа по дух, но модерна по конструкция.