Старият Пловдив е удобен пример за това как градът не се строи наведнъж, а се наслагва. Римският Филипопол заема трите хълма — Небет тепе, Джендем тепе и Таксим тепе — и оформя улици, обществени сгради и водоснабдяване. Османският град не изтрива това: той се качва по същите склонове, използва старите зидове като основи и строи върху тях.
Античният слой е видим и днес. Театърът от II век е разкрит при свлачище през 1972 година и след реставрация отново работи като сцена; стадионът от същото време лежи под главната улица; одеонът и следите от акведукти показват, че градът е имал пълна инфраструктура — вода, зрелища, бани. Водоснабдяването е особено показателно: водата идва от Родопите по канали с постоянен наклон, тоест градът е инвестирал в система, която работи векове без помпи. Това не е провинциално селище, а един от големите градове на Тракия. Същият слой е и отбранителен. Античният акропол на Небет тепе е укрепен, а средновековният град използва същите стени; затова в Стария град отбраната, пазарът и живеенето са струпани на едно място, което днес изглежда живописно, а е било въпрос на оцеляване.
Възрожденският слой е по-късен и по-пъстър. Къщата на Хиндлиян е от 1835 година, Куюмджиоглу — от 1847, а Балабановата къща е строена върху антични зидове. Тези домове имат симетрична фасада, изписани стени, дърворезбени тавани и вътрешен двор, в който градината играе ролята на открита стая. Симетрията е важна: тя показва, че собственикът мисли за дома като за цяло, а не като за сбор от стаи.