След 864 година България се сдобива с нова вяра и с нов строителен проблем. Християнството иска сграда, в която да се събира общност, да се извършва литургия и да се показва йерархия. Византия дава готови образци, но те са правени за градове с други размери, друг камък и други пари. Затова първите български църкви са едновременно копие и превод.
Базиликата е първият отговор. Тя е дълга сграда с три или пет кораба, разделени с колони, апсида на изток и атриум пред входа. Нейната сила е в капацитета: тя събира много хора и позволява процесия — влизане, движение по оста, спиране пред олтара. Голямата базилика в Плиска е най-големият пример за този избор и показва, че в началото Църквата е мислена като институция на държавата, а не като енорийска стая.
Кръстокуполната църква е вторият отговор и той печели. Компактна, с централен купол на барабан, тя събира погледа в една точка и превръща пространството в йерархия: горе е небето, долу — хората. Кръглата църква в Преслав е преходът между двете логики — центричен план, обход, богата облицовка — и вероятно е строена като дворцов, а не като енорийски храм.