Водата е най-тежкото нещо в един античен град. Тя не може да се вдигне нагоре, не може да се съхрани дълго и не може да се докара с кола в количествата, които искат бани, фонтани и обществени тоалетни. Затова римските градове се строят там, където има извор на по-високо място, и се свързват с него чрез акведукт. Това е първата голяма инфраструктура в европейската история и тя определя къде един град може да расте.
Акведуктът е канал, а не тръба. Водата върви в открит или закрит корито с постоянно сечение, покрито с плочи, за да не се замърсява. Наклонът е ключов: той трябва да е достатъчен, за да тече водата, и достатъчно малък, за да не се разрушава коритото от скоростта. На практика това означава наклон от няколко десети от процента, тоест сантиметри на сто метра. За да го постигнат, строителите измерват с нивелационни инструменти и проверяват всеки участък, преди да го зидат.
Когато пътят минава през долина, каналът се носи на аркади. Аркадата е скъпа: всеки стълб иска основа, всеки свод иска центровка, а височината расте с дълбочината на долината. Затова акведуктите се строят там, където няма друг избор, и се поддържат като стратегически обект. Във Филипопол, днешен Пловдив, следите от водоснабдителната система се виждат и днес; при Диоклецианопол, днешна Хисаря, водата идва направо от топлите минерални извори, което прави града едновременно крепост и лечебно място.