Промяната в българския театър след 1989 година е по-скоро в организацията, отколкото в естетиката. Държавните театри запазват сградите и субсидиите, но губят монопола върху публиката. Появяват се независими формации, които работят без трупа, без репертоар и без постоянна зала — с проекти, покани и фестивали. Днес този модел е нормален за младите, макар да е много по-несигурен от стария.
Театрална работилница „Сфумато“ е най-ясният пример за новата логика. Основана през 1989 година от Маргарита Младенова и Иван Добчев, тя заменя репертоара с програми — няколкогодишни цикли върху Достоевски или Стриндберг, в които един и същ екип изследва автор, а не подготвя премиера за сезона. Театърът няма собствена трупа, но работи с постоянен кръг актьори, което му дава и свобода, и разпознаваемост. От 2004 година се помещава в бившата баня „Подуене“ на улица „Димитър Греков“ 2.
Финансирането остава централният въпрос. Държавните театри получават субсидия за сграда, заплати и продукция, а независимите кандидатстват по програми на Министерството на културата, на общините и на европейски фондове. Това създава два различни свята: единият има сигурност и бавен процес, другият — свобода и постоянен риск. Актьорите често живеят в двата едновременно, с договор в един театър и премиера в друг.