В училище ни показаха упражнение, което не разбрах веднага. На екрана имаше лице без изражение, после чиния супа. След това същото лице и дете в ковчег. Накрая същото лице и жена на легло. На пръв поглед актьорът играеше еднакво и в трите случая, но ние виждахме гладен, скърбящ и похотлив човек. Никой не ни обясни, че това е ефект, и точно затова го запомних: смисълът не беше в лицето, а в съседството. Затова монтажът е и най-невидимата част от режисурата: когато е направен добре, никой не го забелязва, а само усеща, че историята върви.
Това е основният принцип на монтажа. Значението не е в единичния кадър, а в отношението между два кадъра. Сложиш ли след лицето чиния, публиката си обяснява глад; сложиш ли ковчег, обяснява скръб. Режисьорът не снима мисълта, той снима две неща едно след друго и оставя зрителя да направи връзката. Затова монтажът е език: редът създава причини, време и емоция, а не само подрежда снимки. Поради това езикът на киното не е в думите, а в подредбата, и това го прави различен от литературата, която разчита на описанието.
Освен смисъл, монтажът създава и ритъм. Бързата смяна ускорява, дългият кадър забавя и притиска. Поради това една сцена може да бъде напрегната без нищо да се случва, ако кадрите са подредени така, че очакването да расте. Има и правила за непрекъснатост — посока на погледа, ос, движение — които публиката не забелязва, но усеща, когато са нарушени. Те не са естетика, а начин мозъкът да не се обърква. Ето защо монтажът е и работа с времето: той може да прескочи час или да разтегне секунда, без зрителят да усети измамата.