До края на XIX век в театъра няма режисьор в днешния смисъл. Има автор, има актьор-звезда, има антрепренор, който плаща, но няма човек, който да чете пиесата като цяло и да подчинява сценография, светлина, движение и игра на една идея. Режисурата се ражда, когато театърът започва да претендира, че представлението е самостоятелно произведение, а не сбор от номера.
Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко основават Московския художествен театър през 1898 година с идеята, че актьорът трябва да живее, а не да декламира. Системата им не е набор от упражнения, а начин да се провери истината на сцената: какво иска героят, какво му пречи, какво прави, за да го постигне. Понятията „задача“, „свръхзадача“ и „магическо ако“ стават работен език на актьори по целия свят.
Всеволод Мейерхолд предлага обратното: не психология, а форма. Неговият условен театър изважда навън това, което Станиславски крие вътре — ритъм, жест, поза, маска. Биомеханиката учи актьора да мисли с тялото, а „Великодушният рогоносец“ от 1922 година показва, че представлението може да бъде конструкция, а не имитация на живот. Между двамата Евгений Вахтангов търси синтез и го нарича фантастичен реализъм.