„Сълза и смях“ се появява в момент, когато българският театър е предимно любителски. В читалищата и училищата се играят пиеси от учители и ученици, а професионалните трупи, дошли от Румъния или Сърбия, гастролират и заминават. Постоянен състав с договори, репертоар и счетоводство е новост, а точно това прави трупата от 1892 година историческа.
Началото е белязано от недостиг на всичко — пари, сграда, опит. Народното събрание гласува субсидия, но тя не покрива разходите и актьорите често получават дял от касата вместо заплата. Затова трупата въвежда правила: кой избира пиесите, кой разпределя ролите, как се наказва закъснение или неучен текст. Тези дребни разпоредби се оказват по-важни от всяка декларация за изкуство, защото театърът е колективна работа и без ред не издържа.
Инвестицията в хора е най-далновидното решение на трупата. Стипендии за обучение в Германия, Русия и Франция получават Кръстьо Сарафов, Васил Кирков, Адриана Будевска, Гено Киров и Вера Игнатиева — имената, които после създават българската актьорска школа. Връщайки се, те донасят различни театрални езици и това разнообразие е причината българската сцена да не бъде едноизмерна.
Името „Сълза и смях“ е програма, не просто марка. В него трагедията и комедията са поставени една до друга, защото човешкият опит не се дели на жанрове. Трупата играе Вазов и Гогол, но и фарсове, и сантиментални драми — точно каквато е публиката на младия град. Критиците често упрекват този репертоар в безпринципност, но именно той издържа касата.