Разпадът на държавната система е по-бърз, отколкото мнозина очакват. През 1990 година студио „Бояна“ все още съществува, но поръчките намаляват, а инфлацията изяжда бюджетите. Кината, които преди са били част от държавна мрежа, се приватизират или затварят. Разпространението минава в ръцете на частни компании, които предпочитат холивудски заглавия, защото те пълнят зали. Българският филм остава без място на екран и това е по-важно от липсата на пари: дори когато е имало какво да се покаже, не е имало къде.
Националният филмов център се превръща в основна институция за подкрепа на националното кино. Той разпределя средства по конкурси, съфинансира дебюти и подкрепя фестивали, включително „Златна роза“. Но финансирането е ограничено и зависи от политическата воля. Затова продуцентите се научават да комбинират няколко източника: държавна помощ, телевизия, европейски програми и частни инвеститори. Това прави възможно заснемането на филм, но удължава подготовката с години.
Приватизацията на „Бояна“ е дълъг и противоречив процес. Комплексът е най-голямото филмово студио на Балканите и има огромни павилиони, но поддръжката му е скъпа. Сделката за приватизация е сключена през 2006 година, а „Ню Бояна Филм“ е създадена през 2007 година. За мнозина това е символ на това как държавата се разделя с инфраструктурата си, без да изгради нова. За други — единственият начин студиото да бъде обновено.