Документалното кино в България има дълга традиция, но днешният му облик се оформя след 1989 година. Преди това то е част от държавната кинематография: има студия, разпределение, теми и цензура. След промените институциите се разпадат, а документалистите остават без редовно финансиране. Първите години на прехода са бедни и това се вижда в продукциите — по-къси, по-евтини, често правени с приятелски екипи и чужда техника.
Андрей Паунов е ключова фигура, защото съчетава авторско кино с международен фестивален път. „Георги и пеперудите“ от 2004 година е заснет в дом за възрастни с увреждания, където директорът е едновременно лекар, готвач, предприемач и мечтател. Филмът не се подиграва и не съжалява; той показва как институцията се държи от един човек и как този човек се държи от институцията. Наградата от IDFA дава на Паунов достъп до копродукции и до по-голяма публика.
„Проблемът с комарите и други истории“ от 2007 година е по-фрагментарен и по-мрачен. Той наблюдава обезлюдяващо градче и хора, които се опитват да се справят с последствията от индустриализацията и нейния край. Премиерата в Седмицата на критиката в Кан е важна, защото показва, че български документален филм може да влезе в най-престижния фестивален контекст без звезди и без голям бюджет. Следва „Момчето, което беше цар“ от 2011 година — отново портрет, отново институция, отново човек, който се опитва да запази достойнство в абсурдна среда.