Първият български игрален филм, „Българан е галант“ от 1915 година, е комедия. Това не е случайност. Васил Гендов снима градски тип — служител, който иска да изглежда по-важен, отколкото е, — и уцелва тема, която българското кино ще повтаря цял век: човекът, който играе роля пред другите и постепенно започва да вярва на собствения си спектакъл. Комедията тук не е украшение, а най-бързият начин да се покаже как работи обществото.
След 1948 година кинопроизводството е национализирано и комедията получава място в плана, но и ограничение. Тя трябва да бъде оптимистична, да критикува остатъците от старото и да не назовава прекалено точно новите проблеми. Затова златният период на българската комедия е 70-те и 80-те години, когато режимът е достатъчно стабилен, за да позволи ирония, и достатъчно бюрократичен, за да има какво да се осмива. „Дами канят“ на Иван Андонов излиза през 1980 година и показва квартална среда, в която мъжете се състезават за внимание, а жените виждат играта по-добре от тях. „Оркестър без име“ на Людмил Кирков от 1982 година добавя музика и приятелство и превръща битовата комедия в разказ за мечтата, която не се осъществява.
Сценарият е истинската сила на тези филми. Станислав Стратиев, Георги Мишев, Братя Мормареви и Никола Статков пишат диалог, който може да се цитира извън сюжета. Репликите работят, защото са наблюдавани, а не измислени: в тях има усещане за недостиг, за йерархия, за страх да не изпуснеш нещо. Актьорите от театъра — Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Попандов, Филип Трифонов, Катерина Евро — носят сценична школа и усещане за ансамбъл, което днес трудно се събира.