Ясна вечер, четири светли точки над хоризонта, подредени почти в линия. Изглежда като случайност или като знак. Всъщност е резултат от история, в която нищо не е било случайно и нищо не е останало на мястото си. Осем планети, стотици луни, пояс от скали и облак от ледени тела се движат в една и съща посока и почти в една равнина. Тази подредба не е декорация. Тя е запис на това как едно облаче газ се е свило, завъртяло и подредило за милиарди години. Тя е запис на процес, а не украшение на небето.
Началото е диск. Облакът се свива под собствената си тежест, а въртенето му се ускорява, както се ускорява фигуристка, която прибира ръце. От него се получава плоска, въртяща се структура с горещ център. В центъра се запалва звезда, а в диска частиците се сблъскват и слепват в по-големи тела. Затова всичко е в една равнина и всичко обикаля в една посока — не защото някой го е подредил, а защото то е остатък от едно и също въртене. Ето защо посоката на въртене е обща за почти всичко в системата.
Съставът зависи от разстоянието до Слънцето. Близо е горещо, затова там оцеляват скали и метали, а ледът се изпарява. По-далеч студеното позволява на леда да остане и телата стават по-големи и по-масивни. Така се получава разделението на вътрешни скалисти планети и външни газови и ледени гиганти. То не е въпрос на вкус, а на температура: границата, отвъд която ледът е устойчив, определя какво може да се образува къде. Оттук границата между скалисто и ледено не е произволна, а следва температурата; където ледът оцелява, телата растат много по-бързо.