Въло Радев е роден на 1 януари 1923 година в село Лесидрен, Ловешко. Завършва гимназия в Ловеч през 1942 година, служи в армията и участва във войната срещу Германия като адютант на помощник-командира на полк от Първа българска армия. На 31 март 1945 година е ранен. Това е биография на човек, който влиза в киното след войната, с дисциплина и с ясно съзнание колко крехък е животът.
След войната учи операторско майсторство във Висшия държавен институт за кино в Москва при Борис Волчек — един от най-силните операторски педагози на съветското кино. После завършва режисура в Париж. Тази двойна школа е рядкост: малцина български режисьори познават толкова добре и оптиката, и монтажната логика, и френската традиция на психологическия реализъм.
Първите му години са операторски. Снима „Димитровградци“ (1956), „Години за любов“ (1957), „В навечерието“ (1959) и „Тютюн“ (1962) на Никола Корабов. Работата с чужд режисьор го учи на нещо важно: кадърът не е украса, а носител на смисъл. Когато сам започва да режисира, той вече знае как се строи напрежение без думи — с разстояние, светлина и продължителност.
Режисьорският му дебют е „Крадецът на праскови“, с премиера на 9 ноември 1964 година. Филмът е по разказ на Емилиян Станев, сниман е във Велико Търново, а в главните роли са Невена Коканова и Раде Маркович. Историята е за любовта между българка и сръбски военнопленник в края на Първата световна война — тема, в която няма героика, а има тишина, жега и хора, които не могат да си позволят това, което чувстват.