След 9 септември 1944 година българското кино сменя собственика си. Държавата разбира, че екранът е най-бързият път до много хора, и започва да подрежда и производството, и разпространението. Създават се седмични отечествени кинопрегледи, които наследяват военните кинохроники, а киносалони се откриват и в малките населени места. Прожекцията престава да бъде лукс и се превръща в задължителна част от обществения живот.
Правната рамка идва бързо. През 1946 година е приет първият закон за кинематографията, който предвижда и създаването на филмов архив, а през 1948 година производството е национализирано: фондация „Българско дело“ е заменена от държавното предприятие „Българска кинематография“. Оттук нататък няма частни продуценти, няма конкуренция между студиа и няма филм, който да не мине през идеологическа проверка.
Началото минава под знака на социалистическия реализъм. Героят трябва да е положителен, конфликтът — класов, а финалът — поучителен. През 1950 година излиза „Калин Орелът“ на Борис Борозанов, през 1951 — „Тревога“ на Захари Жандов, през 1952 — „Под игото“ на Дако Даковски. Това са филми, в които миналото се чете през настоящето: Априлското въстание, работническото движение и партията стоят в една обща линия на прогреса. Филмите се правят по държавна поръчка и се оценяват според това дали изпълняват поставената задача.