Документалното кино е по-старо от игралното и в България това се вижда ясно. Първите кадри, снимани на българска територия, са от лятото на 1896 година — изгледи от варненското пристанище, показани при гостуваща прожекция. Тогава още няма български оператори: снима чужденец, който пътува с апарата си и продава изображенията като атракция. Но точно тези кратки ленти са първият визуален запис на българска земя.
През 1903 година в България пристига англичанинът Чарлс Райдър Нобел, за да отрази Илинденско-Преображенското въстание. Той снима няколко сцени край Рилския манастир, като ги режисира — тоест подрежда хора, оръжие и движение така, че да изглеждат като бунт. Това е ранен пример за онова, което днес наричаме реконструкция, и показва, че документалното и постановъчното са се преплитали още в началото.
След 1910 година производството става по-системно. Държавата, дружествата и частните предприемачи поръчват хроники: откриване на Народното събрание, военни маневри, посещения на царя, тържества и панаири. За най-ранна запазена българска лента се смята хрониката „Откриване на Великото народно събрание във Велико Търново“ от 1911 година. Тя е къса, снимана е от една точка и днес изглежда като фотография, която изведнъж се е раздвижила.