Нямото кино в България обхваща годините от 1915 до 1933. Технически това означава филмова лента с ширина 35 мм, снимки на 16–18 кадъра в секунда и пълна липса на синхронен звук. Диалогът се заменя с титри, а музиката се изпълнява на живо — на пиано, понякога на малък оркестър. Затова прожекцията не е тиха: тя е представление, в което музикантът реагира на действието, а публиката коментира.
Икономиката на този период е слаба. Няма държавно финансиране, няма студио, няма лаборатория. Камерата се наема, лентата се купува с валута, а копията често се проявяват във Виена или Париж. Продуценти са частни дружества и собственици на салони, които искат бърза възвръщаемост. Затова повечето филми са къси, снимат се с театрални актьори и се монтират в няколко стаи, а режисьорът често е и сценарист, и продуцент. Войната и следвоенната инфлация също изяждат печалбите: снимането поскъпва, а билетите не могат да поскъпнат със същата скорост.
Разпространението също е част от картината. В големите градове има постоянни салони, но в провинцията филмите пътуват — с прожекционен апарат, с няколко копия и с човек, който понякога обяснява сюжета на глас. Един филм може да обиколи страната месеци наред, а приходите да се съберат от десетки малки прожекции. Тази система държи киното живо, но не позволява натрупване на капитал за по-големи продукции. За публиката обаче това е лукс: тя вижда чужди градове и чужди нрави, без да пътува.