През 1914 година в България има киносалони в София, Пловдив, Варна и Русе, но няма българско игрално кино. Програмата е вносна — френски комедии, италиански исторически драми, датски мелодрами, — а разпространителите работят с чужди представителства. Българско има само в хрониките: откриване на учреждения, маневри, царски посещения. В тази среда един актьор решава, че липсващото звено е местната история.
Васил Гендов е роден на 6 декември 1891 година в Сливен. Работи като пътуващ театрален артист, играе в провинциални трупи и познава публиката по-добре от всеки продуцент. През есента на 1914 година, на двадесет и три години, той убеждава управата на софийския салон „Модерен театър“, че освен хроники хората искат и игрални филми с български сюжети. Това не е само идея — това е сделка: салонът поема разходите, а Гендов поема риска.
Той пише сценария, режисира и играе главната роля. Партнира му Мара Миятева-Липина, а оператор е Гаетано Пиа де Флорес. Снима се бързо, на улицата и в интериор, с малко осветление и без никакви трикове. Няма студио, няма лаборатория, няма монтажна традиция — има камера, актьори и желание. Затова и резултатът е по-близо до театрална сценка, отколкото до това, което днес наричаме филмов език.