Киното пристига в България като атракция, не като изкуство. През 1895 година братя Люмиер показват в Париж първите си прожекции, а година по-късно движещи се картини се виждат и в София. Страната е бедна, но има вестници, телеграф, железница и градска публика, която чете обяви и плаща за забавление. За една прожекция не са нужни студио и актьори — трябват апарат, зала, ток и предприемач, който да поеме риска.
Коя точно е първата прожекция, не е напълно ясно. Според една версия още през декември 1896 година в София показва картините си чуждестранен „професор“ — от онези пътуващи демонстратори, които смесват кино с хипноза и спиритизъм. Според друга, по-добре документирана версия, през февруари 1897 година русенският вестник „Законност“ съобщава за прожекция в бирарията на търговеца Марин Чолаков, където публиката вижда „движещ се трен“. Изследователят Александър Александров открива това свидетелство през 1960 година, а по-късно Петър Кърджилов добавя софийските следи. Спорът показва нещо важно: историята на ранното кино се пише по вестници и спомени, защото самите ленти не са запазени.
Пътуващите прожекции бързо стават бизнес. През 1904 година в София гостува англичанинът Чарлс Райдър Нобел, който показва „чудесни кинематографически представления“, а край Лъвов мост Франц Прохазка и синът му вдигат брезентов павилион с гръмкото име „Гранд Електробиоскоп“. Година по-късно павилионът е купен от Владимир Петков — първият българин със собствено пътуващо кино. Така се появява постоянна мрежа: прожекции в големите градове, после в по-малките, с редовна смяна на програмата, билети и реклами.