Хората са оковани в пещера, обърнати към стена. Зад тях има огън, а между огъня и тях минават предмети, които хвърлят сенки върху стената. Окованите виждат само сенките и ги смятат за истинските неща, защото никога не са виждали друго. Те имат имена за сенките, обсъждат ги, спорят коя е по-важна. Това е положението, което Платон описва — и то не е за древните хора, а за всеки, който е приел една картина на света, без да е погледнал настрани. Затова алегорията е по-скоро описание на човешкото положение, отколкото на конкретна политика.
Когато един от тях се освободи и се обърне, той е заслепен. Огънят боли, предметите изглеждат странни, а изходът е стръмен. Първото усещане не е радост, а объркване: новото е по-малко ясно от старото. Едва след време, когато очите свикнат, той вижда истинските неща и разбира, че сенките са били само сенки. Ето защо знанието в тази алегория не е приятно; то е болезнено и изисква време, през което човек е по-объркан, отколкото преди. Оттук първата реакция на истината често е болка, а не радост, и това обяснява защо хората предпочитат познатата сянка.
Краят на алегорията е по-важният. Освободеният се връща в пещерата, за да каже на останалите какво е видял. И не го разбират. Той не може да различи сенките така добре, както преди, защото очите му са свикнали на светлина, и другите се смеят, че е загубил способности. Ако настоява, може да бъде заплашен. Това е точна картина на това, което се случва с човек, който донесе неудобна информация в група, която не иска да я чуе. Поради това знанието има социална цена: човекът, който знае повече, често губи позиция в групата, която обича да знае по-малко.