До 1989 година поп песента в България се прави по поръчка. Композиторът получава текст, пише мелодия, аранжорът я разпределя за оркестър, а редактор в радиото или телевизията решава дали записът ще стигне до публиката. Тази верига обяснява защо песните от онова време звучат завършено: те са правени от хора, които работят заедно всеки ден, а не от екип, събран за един проект.
Изпълнителят е последното звено, но и най-видимото. Лили Иванова изгражда кариера върху тембър и сценична дисциплина, Емил Димитров — върху песен, която публиката може да изпее, Йорданка Христова — върху присъствие, което се усеща и на запис. Вокално-инструменталните ансамбли „Тоника“, „Сигнал“ и „Диана Експрес“ добавят многогласно пеене и електрически инструменти, с които българската песен започва да звучи по-близо до западната.
Веригата се къса на няколко места едновременно след 1989 година. Държавните оркестри губят щатни бройки, „Балкантон“ е приватизиран през 1999 година, а музикалните редактори в радиото и телевизията губят властта си. В същото време се появяват частни студиа, кабелни телевизии и магазини, в които се продават касети. Новото поколение вече не чака разрешение, а намира канал.
Попфолкът е най-ясният резултат от тази промяна. Той съчетава народни и балкански мелодии с електронен аранжимент, а клипът е също толкова важен, колкото песента. „Пайнер“, основана през 1990 година в Димитровград от Митко Димитров, изгражда вертикална структура: студио, издателство, телевизия, каталог от изпълнители. Критиците го обвиняват в естетическа бедност, но той печели пазара, защото говори на публика, която естрадата беше изоставила.