Чух я в супермаркета, между щанда за прах за пране и касата, и спрях толкова рязко, че някой се блъсна в количката ми. Беше песен, която не бях слушал от години, и не си спомних нито изпълнителя, нито заглавието. Спомних си обаче една стая, един човек и едно лято, и то толкова ясно, че за момент забравих къде съм. После песента свърши и аз продължих към касата, леко замаян. Нищо в текста не описваше моята стая. Дори сега, докато пиша това, си спомням миризмата на онзи магазин, а не мелодията.
Мозъкът непрекъснато предвижда следващия звук. Когато слушаш музика, той изчислява къде ще отиде мелодията, кога ще се върне основният тон и колко още ще трае напрежението. Когато музиката го удовлетвори, се получава облекчение; когато го излъже по приятен начин, се получава изненада. И двете са награда. Затова напрежението и освобождаването работят толкова добре: забавеният акорд, който най-накрая се разрешава, е малка история с щастлив край. Поради това музиката може да те развълнува, без да я разбираш: тя работи върху механизъм, който съществува независимо от знанието и дори от желанието ти да бъдеш развълнуван.
Поради това музиката не е език на емоциите, а игра с очакване. Тя не казва „тъжно“ — тя създава условия, в които тялото само стига до тъжното. Точно затова една и съща песен може да те трогне на двадесет и да те остави равнодушен на четиридесет: променило се е не парчето, а това, което очакваш и което си готов да почувстваш. Музиката не носи емоция като товар; тя предлага форма, която твоята памет запълва. Тя е по-скоро покана, отколкото съобщение, и затова всеки я приема по свой начин, без да е сгрешил.