Слушах соната и без да зная нищо за формата, усетих кога темата се връща. Беше като да познаеш човек по стъпките в коридора — същият ритъм, същата посока, само контекстът е друг. Преди това имаше дълга част, в която не бях сигурен накъде отива музиката, и точно това напрежение направи връщането толкова задоволително. Никой не ми беше обяснявал какво е експозиция и реприза. Просто ухото разпозна структурата, преди да я назове. Формата работеше като очакване, което не знаех, че имам, и точно затова беше толкова силна. Затова е добре да се слуша преди да се учи.
Класическата соната има ясна схема: изложение на темите, развитие и повторение. В първата част се представят основните музикални идеи, обикновено две, които се различават по характер. Във втората те се разглобяват, сменят тоналност, разтягат се и се сблъскват. В третата се връщат, но вече в друга светлина, защото слушателят е минал през промяната. Това е разказ без думи, построен върху очакване и забавяне. Затова сонатата е по-скоро сценарий за слушане, отколкото контейнер за ноти: тя казва кога да се надяваш и кога да се съмняваш. Без слушател тя е само схема.
Поради това инструменталната музика може да бъде драматична без текст. Тя не разказва за конкретен герой, но създава същите условия: обещание, усложнение, забавяне, развръзка. Слушателят не знае какво ще стане, но усеща кога нещо е трябвало да стане и не е. Композиторът работи точно с това усещане. Той може да удължи очакването, да смени посоката или да даде очакваното по неочакван начин — и всяко от тези решения е драматургия. Ето защо най-добрите изпълнители не свирят само нотите, а управляват времето, в което слушателят чака. Това е и половината от изкуството.