На една сватба оркестърът свиреше нещо, което не можех да преброя. Опитах се да пляскам на всеки втори удар и след няколко такта бях сам срещу цялата зала. Хората около мен пляскаха на места, които ми се струваха грешни, и въпреки това всичко звучеше единно. После разбрах, че не съм сгрешил ритъма — опитал съм се да го наложа свой. Ритъмът не е това, което броиш; той е това, което усещаш, че трябва да последва. Тялото знаеше ритъма, преди главата да го разбере, и това е най-честата форма на музикално знание.
Ритъмът е организация на времето: силни и слаби удари, повторение, пауза. Той създава очакване, защото ухото започва да чака следващия силен удар след няколко повторения. Точно това очакване позволява и синхронизирането на много хора — от марш до хоро. Когато групата уцели един и същ пулс, тя усеща нещо, което не може да се обясни с думи, а само с усещането, че тялото е попаднало на мястото си. Затова ритъмът е и най-социалното нещо в музиката: той не може да бъде изпълнен сам, защото по определение изисква поне едно друго тяло, което да отговори.
Затова тялото реагира автоматично. Не е нужно да решиш да танцуваш; кракът започва да потропва, преди да си помислил. Различните традиции строят времето различно: равноделни размери, при които цикълът се дели на две или на четири, неравноделни, при които една част е по-дълга, и полиритмия, при която няколко пулса звучат едновременно. Нито една от тези системи не е по-естествена от другата. Всяка е логика, научена от конкретна общност. Поради това музиката се преподава с тяло, не с учебник, и децата усещат размера, преди да знаят какво е такт.