Детето на приятели натисна две съседни клавиша на пианото и веднага дръпна ръката си. Не беше научено, че звучи грозно — просто усети, че нещо не е наред. После натисна два други и се заслуша. Никой не му обясни интервали; то просто предпочиташе едното пред другото. Това е странното при хармонията: тя изглежда като правило, което трябва да се учи, а всъщност ухото я разпознава преди главата да разбере защо. Интересното е, че това усещане за грешно не идва от знание, а от съпоставка — звукът е нещо, което тялото сравнява с предишния.
Акордът е няколко тона едновременно и въпросът е как те се отнасят един към друг по честота. Когато отношението е просто — двойно, три втори, четири трети — вълните съвпадат често и ухото чува стабилност. Когато отношението е сложно, съвпаденията са по-редки и се чува напрежение. Затова консонансът и дисонансът не са морални качества, а резултат от математика, която ухото изчислява без сметки. Поради това хармонията е и въпрос на настройка: един и същ акорд звучи различно, ако преди него е имало друг, и затова контекстът е част от акорда. Хармонията е физика, превърната в усещане.
Но има и културен слой, който лесно се пропуска. Това, което звучи като приятно съзвучие, се е променяло в историята и се различава в различните традиции. Интервал, който днес изглежда рязък, някога е бил нормален, и обратното. Западната система с дванадесет тона е само една от многото възможни и тя не е открила хармонията, а я е подредила по свой начин. Поради това е по-точно да се говори за навик, който съвпада с физика, отколкото за закон на природата. Ето защо днешният слух не е по-добър от стария; той просто е свикнал с друг набор от напрежения.