Настройвачът на пианото ми обясни, че всеки тон на инструмента е леко неточен и че това е направено нарочно. Не можах да повярвам. Той натисна един клавиш, после друг и каза, че ако настрои всичко точно, ще може да се свири добре само в една тоналност, а във всяка друга ще звучи фалшиво. Затова инструментът е настроен така, че да е малко неточен навсякъде. Малката грешка, разпределена равномерно, е цената за това да можеш да свириш каквото искаш. Тогава разбрах, че съвършенството и използваемостта не са едно и също нещо.
Причината е в самата математика на интервалите. Чистите съотношения не се подреждат така, че да се върнат точно в изходната точка след дванадесет стъпки — винаги остава малка разлика, която не може да се заличи. Ако я оставиш на едно място, тя се струпва и прави едни тоналности неизползваеми. Равномерната темперация разпределя тази разлика между всички интервали, така че нито един да не е чист, но всеки да е достатъчно близо. Това е компромис, а не откритие. Затова темперацията не е компромис, който може да се избегне, а решение как да се разпредели неизбежната разлика.
Какво е купено с този компромис? Свобода. Композиторът може да смени тоналността в средата на пиесата, изпълнителят може да модулира, а инструментът звучи приемливо във всякаква посока. Без това цялата западна музика след определен момент щеше да изглежда друга: по-ограничена по посоки, но по-чиста по звучене. Поради това темперацията е не просто техническа подробност, а условие за онова, което наричаме класическа хармония. Тя е триумф на практичността над чистотата. Ето защо музиката, която ни се струва най-естествена, е резултат от дълга поредица от технически решения, за които никой не се сеща, докато слуша.