До края на XIX век българският музикант се учи където може: при военния капелмайстор, при църковния певец, при чешкия учител по цигулка, в читалищния хор. Професионалното образование започва с едно училище. Инициатор е проф. Иван Шишманов, правилникът е одобрен на 16 март 1904 г., а официалното откриване е на 16 януари 1905 г. Училището е замислено като частно, но финансирано от държавата — компромис, който позволява да бъде открито бързо, без да минава през парламента.
Първият преподавателски състав е международен по състав и провинциален по мащаб: Катя Стоянова, Мара Черен, Николай Николаев, чехът Карел Йермарж, цигуларят Петко Наумов, Хенрих Визнер, Алоис Мацак, Карл Кауцки и Димитър Хаджигеоргиев. Оттук излизат първите български оркестранти, а през 1907 г. към училището е създаден граждански хор; през 1909 г. Петко Наумов сформира квартет, който всяка неделя дава концерти. Училището бързо се превръща в център, а не само в учебно заведение.
На 12 март 1912 г. с решение на Народното събрание училището става държавно. Това е решаваща стъпка: държавата поема разхода, но и определя правилата — приема, програми, дипломи. През 1921 г. училището става среден отдел на новооткритата Музикална академия, тоест системата се затваря: дете, юноша, студент. От този момент българският музикант може да се образова, без да напуска страната, макар най-добрите и след това да заминават за Берлин, Париж или Прага.