В коридор с дължина няколко километра две огледала висят в краищата и лазерен лъч се отразява между тях. Ако разстоянието между тях се промени с частица от размера на атом, интерференчната картина се измества и това се вижда. Цялата установка е построена, за да улови точно такова изменение. Не от земетресение и не от камион — а от вълна в самото пространство-време, която е минала през Земята и е разтегнала и свила всичко за миг. Това е гравитационна вълна. Затова тя не е рядкост, а обичайно явление, което просто е твърде слабо за усещане.
Механизмът е свързан с ускорението на маса. Когато две тежки тела се въртят едно около друго, тяхното разположение се променя и те излъчват трептене в геометрията на пространството. Това не е звук и не е светлина; това е деформация, която се разпространява със скоростта на светлината и променя разстоянията между свободни обекти. Ефектът е двупосочен: едното направление се свива, докато другото се разтяга, и после обратно. Ето защо се мери не общата дължина, а разликата между две посоки. Оттук тя е вълна на самата геометрия, а не на вещество в нея.
Слабостта им е причината да ги търсим толкова дълго. Амплитудата е толкова малка, че промяната е от порядъка на части от размера на протон върху километри. За да се усети, трябва източник с голяма маса, който се движи много бързо и е относително близо — сливане на черни дупки или неутронни звезди. Поради това първите открития идват от най-екстремните събития, а не от спокойни системи. Слабостта не е дефект на теорията, а следствие от това колко твърда е тъканта на пространството. По тази причина детекторите са толкова дълги, толкова изолирани и толкова скъпи.