Влизаш в празен апартамент и затваряш вратата. Преди да видиш коридора, чуваш как звукът се връща от стените и отива някъде надолу по стълбището. Още в тази секунда знаеш, че стаята е гола. Никой не ти е казал. После стъпките ти отекват различно, когато минеш от коридора в килима на стаята, и тялото ти се отпуска, без да си решил нищо. Затова режисьорите казват, че филмът се прави два пъти — веднъж на снимки и веднъж на масата за звук. Звукът е най-бързата информация, която получаваш за едно място, и единствената, която не можеш да затвориш с клепачи.
Затова звукът във филма не е добавка към картината, а втори начин да я построиш. Реверберацията казва дали сме в зала, в мазе или на открито, без нито един кадър да го показва. Тихият фон казва, че наблизо няма никой. Далечен шум от магистрала казва, че градът е отвън, но близо. Всичко това се записва и смесва нарочно, дори когато изглежда естествено. Дори когато не го забелязваш, той постоянно ти казва къде си и колко е голямо мястото. Добрият звук е невидим, докато не липсва.
Второто голямо нещо, което звукът прави, е да насочва вниманието. Окото вижда целия кадър наведнъж, но ухото избира посока. Поради това режисьорът може да ти каже „гледай онзи човек“ без нито една дума — стига да чуеш телефон, който звъни зад гърба на героя, и очите ти сами отиват там. Точно затова във филма се чува само важното, а останалото се изчиства. Ето защо звукът е по-икономичен от картината: едно скърцане върши работата на цял декор. Най-скъпият звук е този, който не се чува. Реалността е шумна; историята е подбрана.