Представи си кладенец, толкова дълбок, че дъното му е отвъд всякаква възможност. Хвърляш камък и не чуваш нищо — не защото е тихо, а защото нищо, което падне вътре, не може да излезе. Черната дупка е точно това, но с геометрия вместо с камък. Масата е свита в област, в която бягството изисква скорост, по-голяма от тази на светлината, а такава скорост не съществува. Затова границата не е стена, а праг, след който всички пътища водят навътре. Ето защо черната дупка е по-скоро геометричен факт, отколкото обект с повърхност.
Тази граница се нарича хоризонт на събитията. Името е точно: събитие, което се случва отвътре, не може да бъде видяно отвън, защото сигналът не стига. Отвън обектът изглежда тъмен, но не защото не излъчва, а защото нищо от повърхността му не пристига. По същата причина наблюдател, който пада, не усеща нищо особено при преминаването — за него няма стена, има само посока, от която не може да се върне. Това е и причината интуицията да се съпротивлява толкова. Оттук описанието зависи от това кой мери и откъде, и това не е субективизъм, а геометрия.
Раждането им е свързано със смъртта на тежки звезди. Когато горивото свърши, налягането отвън пада и ядрото се свива под собствената си тежест. При достатъчна маса нищо известно не може да спре свиването и се получава черна дупка. Има и втори път — акреция: обектът расте, като поглъща газ от звезда-спътник, и това е най-лесният начин да го забележим. Тогава падащият газ се нагрява и свети ярко, преди да изчезне зад хоризонта. Поради това повечето известни черни дупки са забелязани не сами, а по това, което правят наоколо.