Операта в България не започва с държавно решение, а с частна дружба. На 18 октомври 1908 г. „Българската оперна дружба“ изнася първото си пробно представление — откъси от „Фауст“ на Гуно и „Трубадур“ на Верди, — а фирмата е регистрирана на имената на Драгомир Казаков, Константин Михайлов-Стоян, Иван Вулпе, Димитър Попиванов и Стоян Николов. Още в първия сезон в трупата участват певците Златка Куртева, Богдана Гюзелева-Вулпе, Мара Василева, Олга Орлова, Желю Минчев; дирижират Хенрих Визнер, Алоис Мацак и Тодор Хаджиев, а хормайстори са Добри Христов и Константин Рамаданов.
Първата цяла опера е изпълнена на 5 юни 1909 г. — „Палячи“ от Леонкавало. Това е важен избор: не „Аида“ и не „Кармен“, а веристка творба с двама герои и силен ефект, която може да бъде изнесена от млада трупа. Следват „Травиата“, „Риголето“, „Севилският бръснар“, а с тях идва и репертоарът, който българската публика ще приеме за свой. Паралелно дружбата поставя и български опери — „Сиромахкиня“ на Манолов, „Камен и Цена“, „Борислав“ на Георги Атанасов, „Тахир Беговица“ на Димитър Хаджигеоргиев.
„Борислав“ има премиера на 4 март 1911 г. и е първата българска историческа опера — по драмата на Иван Вазов, с цар Иван Асен II и войводата Борислав. С нея българската опера доказва, че може да говори за собствената си история на езика на италианската и немската школа. През 1922 г. театърът е преименуван на Народна опера, а от 1928 г., когато се формира и балетната трупа, институцията носи името Национална опера и балет. Балетът става вторият стълб: без него оперните спектакли не могат да разчитат на собствени танцьори.