Българската класическа музика се ражда в момента, в който един народ получава държава, училища и градска публика. До Освобождението професионалната практика е почти изцяло църковна: певците в митрополитските храмове пазят старата нотация, а големите имена от миналото — като Йоан Кукузел — се помнят като имена на майстори, не на композитори в съвременния смисъл. Нотните сборници, преписвани на ръка, съдържат песнопения, в които отдавна са се промъкнали следи от българския език и от местната певческа традиция. Тази традиция не е музейна: тя продължава да работи в храма, когато се появяват първите светски хорове.
След 1878 г. музиката тръгва по училищата. Певците стават учители, учителите стават диригенти, а хорът се превръща в първата масова музикална форма на новата държава. В градовете се създават певчески дружества, духови оркестри към гарнизоните и читалищни хорове; във Варна през 1899 г. е основано дружество „Гусла“, в чиято работа участва и младият Добри Христов. Репертоарът е смесен — църковни песнопения, патриотични маршове, обработки на народни песни, — но именно този микс подготвя публика, която след десетилетие ще посещава оперни представления.
Първите композитори излизат от тази среда и първите им амбиции са сценични. Емануил Манолов пише „Сиромахкиня“ по Вазов още през 1899 г. за казанлъшката оперна трупа, но творбата остава недовършена; тя се превръща в символ на желанието, което изпреварва възможностите. През 1908 г. „Българската оперна дружба“ започва с откъси от „Фауст“ и „Трубадур“, година по-късно изнася цяла опера, а през 1911 г. поставя „Борислав“ на Георги Атанасов — първата българска историческа опера. Националната опера се ражда преди националната симфония, защото за операта е нужна само сцена, докато за симфонията са нужни оркестър и традиция.