Копривщица не е първият фолклорен събор в България, но е най-известният. Първото издание през 1965 година събира групи от цялата страна и показва, че традицията е различна по области и че тази разлика има стойност. Оттогава форматът се повтаря на всеки пет години, с изключения при кризи, и се превръща в мярка за състоянието на фолклора.
Селекцията е същността на модела. Групите не се записват свободно, а минават през общински и областни прегледи, където жури преценява доколко изпълнението е местно и автентично. Изискването за самодейност е важно, защото изключва професионалните ансамбли и оставя сцената на хора, които пеят и танцуват извън професията си.
Подготовката е дълга. Групата търси стари певици и играчи, записва текстове, учи стъпки и шие костюми по образци. В много случаи това е и изследователска работа, защото репертоарът не е записан и се възстановява по памет. Затова съборът действа като стимул за събиране, а не само като концерт.
Критиката е основателна и не е нова. Сцената променя изпълнението: песента се съкращава до три минути, обредът се подрежда като сценарий, а публиката гледа, вместо да участва. Фолклористите наричат това „фолклоризъм“ и го определят като втори живот на традицията — необходим, но различен от първия. Спорът е дали този втори живот не измества първия.