Терминът има история, която рядко се споменава. В османския период „чалгъ“ е означавало съвкупността от инструменти, а в българския — инструментална музика, свирена на празник. Едва в деветдесетте години думата се превръща в етикет за нов жанр и започва да носи оценка. Това е важно, защото спорът често е спор за думата, не за музиката.
Икономическата страна е решаваща. След 1989 година държавните оркестри и издателства губят ролята си, а частните компании започват да работят по пазарен модел. Те инвестират в певец, поръчват песен, заснемат клип и го предлагат на телевизиите. Успехът се измерва с продажби и с участия, а не с критика. Затова жанрът се развива бързо и се стандартизира още в първите години.
Музикално чалгата е по-близо до попа, отколкото до фолклора. Мелодията често използва народна гама и орнаментика, но хармонията е от западната поп традиция, а ритъмът е равен, за да може да се танцува в клуб. Изключение е кючекът в 9/8, който идва от ромската и от балканската практика и се превръща в задължителен елемент на репертоара.
Критиката има няколко линии. Първата е естетическа: текстовете са бедни и повтарят едни и същи теми. Втората е икономическа: жанрът заема ефирно време, което би могло да отиде за друга музика. Третата е морална и често се смесва с класово презрение към публиката. Последното е слабото място на критиката, защото вкусът не е доказателство за нещо друго освен за вкус.