Сватбата е обред с разписание. Преди сватбата има уговаряне и пеене в дома на булката; после идва посрещането, венчавката, трапезата и хорото. Всяка част има своя репертоар и своята продължителност, а музикантите трябва да познават реда, защото никой не им дава програма. Ако сгрешат момента, обредът се разваля, а плащането зависи от домакина.
Съставът се променя с времето. В началото на XX век сватбата се обслужва от гайда, гъдулка и тъпан или от зурна и тъпан, според областта. След Втората световна война се появяват кларинетът и акордеонът, които са по-силни и по-гъвкави. По-късно идват китарата, басът и барабаните, а с тях — и поп репертоарът, който младите вече познават от радиото.
Кларинетът заема особено място. Той може да имитира кавал, да свири бързо и да покрива голям диапазон, а звукът му се чува над тълпа. Оттук и ролята му: в много оркестри кларинетистът е и ръководител, и „диригент“ на хорото. Той решава кога да се ускори темпото и кога да се върне към бавната част, за да не се изтощи публиката.
През седемдесетте години се появява това, което изследователите наричат „нови народни песни“. Това са песни с народна мелодика, но с аранжимент за електрически инструменти и с текст на разбираем език. Те не са чалга в днешния смисъл, защото още имат жива връзка с фолклора, но вече са продукт за медиите. Оттук започва и разделянето на „автентично“ и „популярно“.