Идеята за професионален женски хор не е случайна. След 1944 година държавата създава ансамбли, които трябва да покажат народното изкуство като национално богатство. Хорът към радиото е част от тази политика: той изпълнява обработки, а не автентични записи, защото сцената и микрофонът изискват друг тип организация. Певиците са наети, обучени и подредени по гласове.
Обработката е ключовата дума. Композиторът взима селска песен и я подрежда за женски състав: разпределя мелодията, добавя втори глас, определя динамика. Така песента става изпълнима от двадесет души, но губи вариантите си, защото на сцената има само една версия. Това е цената на професионализма и тя е съзнателна.
Звукът на състава е разпознаваем заради три неща: открития глас без вибрато, високата теситура и начинът, по който интервалите се трият. В западната хорова традиция дисонансът се разрешава; тук той често остава и точно това създава усещането за древност. Слушателят не може да каже защо звучи странно, но го разпознава веднага.
Марсел Селие не е продуцент на поп музика, а изследовател. Той записва състава в Швейцария и издава плоча със собствени средства, защото вярва, че тази музика има пазар извън България. Плочата излиза през 1975 година и първоначално остава в тясна среда. Единадесет години по-късно преиздаването ѝ променя всичко: тя влиза в класации и прави хора известен.