На брега на океана стои бетонна площадка, покрита с обгорени петна, а до нея — няколко склада и единствената сграда, която прилича на нещо официално. Преди няколко десетилетия такива места бяха собственост на държави и на никой друг. Днес на същата площадка работи фирма, която изстрелва товар за клиент, за когото никой не е чувал. Някой е платил, някой е подписал договор, някой е получил разрешение. Площадката е същата, но собственикът ѝ вече не е министерство. Космосът престана да бъде мисия и стана пазар — със своите доставчици, цени и срокове за доставка.
Механизмът е прост и безмилостен. Сателитът вече не е научен инструмент, а устройство с конкретна функция: снимки, връзка, навигация, наблюдение. Цената на изстрелването падна, защото ракетите започнаха да се връщат и да се използват повторно, а това промени сметката из основи. Когато пускането струва по-малко, могат да си позволят повече клиенти, а повече клиенти означават повече пускове, по-бързо учене и още по-ниска цена. Никой не е планирал този цикъл, но всеки, който е влязъл в него, печели от това да го ускори. Това е цикъл, който работи сам, след като веднъж тръгне.
Втората промяна е размерът. Малките сателити — не по-големи от кутия за обувки — се правят на серия и се пускат на десетки наведнъж. Всеки от тях е слаб, но заедно образуват мрежа, която покрива цялата планета. Точно това превърна космоса в инфраструктура, а не в приключение. Затова днес въпросът не е дали един сателит е възможен, а колко от тях могат да съществуват едновременно, без да си пречат. Когато нещо е инфраструктура, за него започват да важат правилата на инфраструктурата: кой плаща поддръжката, кой отговаря при повреда, кой решава кой има достъп.